Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.06.2008 09:31 - НОЖ...
Автор: kuracpalac Категория: Изкуство   
Прочетен: 7071 Коментари: 10 Гласове:
1

Последна промяна: 17.03.2009 16:37


- Колкото до романа “Нож” - той дойде на бял свят твърде късно. Трябваше да се появи в 1946 г., но пък и не е моя вината, че го написах през 1982 г. Все пак самият аз съм роден в 1946 г. Сега си мисля, че книга като “Нож” бе необходима и на сърбите, и на хърватите, и на босненците през 1946 г. На всички бе необходима истината за голямото зло, чудовищното престъпление, което бе извършено между 1941 и 1945 г. Мисля, че през Втората световна война имаше два големи геноцида - целенасочено избиване на народи. Единият бе над евреите, а другият над сърбите на територията на Босна и Херцеговина и Хърватска. И двата геноцида бяха извършени от нацисти - първият от немските, а вторият от усташите - хървати и босненски мюсюлмани. Но веднага след Втората световна война единият бе “изкаран на светло” - за него се писаха романи, снимаха се филми. Световното изкуство сериозно се насочи към изясняването на геноцида срещу евреите. Това от своя страна помогна и на немския народ да изживее своето пречистване, преодоляването на чувството за вина по отношение на евреите.
А в следвоенна Югославия геноцидът срещу унищожените над 1 400 000 сърби бе покрит с мълчание под формата на държавна политика. За него беше забранено да се мисли, а камо ли да се говори и пише. А премълчаването на престъплението е също престъпление.
Вук Драшкович

...
[...]
         - Мисля и все повече ми се струва, че писмото, което ми донесе, за да ти го разтълкувам, е написано и разтълкувано още в Бърняц преди сто и петдесет години.
         - Нито имам толкова акъл, нито пък опит, за да мога да разбера мъдростите ти, Халиле – каза притеснен Алия. Говори ми, моля те, така, че да те разбирам.
         - Ще ти говоря тъй, както умея, както съм научил и както ми се говори. Без значение дали разбираш или не. Хеле, през 1831 г. султан Махмуд заповядал на босненския везир Намик Али паша да въведе танзимата(*) и да започне воденето на нуфус(**) в Босна и Херцеговина. Везирът извикал областните управители в Травник и им прочел наредбата на султана. Само петима управители застанали на страната на султана, а останалите се възпротивили и вдигнали бунт. Петимата, които не предали султана, били все херцеговци: Али ага от Столац, Хасан бей от Требине, Смаил ага Ченгич, башага(***) Реджепашич от Невесине и любушкият воевода, чието име забравих. Другите решили да убият тези петимата и везира. Те обаче избягали и се скрили в Столац, където стигнал хабер, че босненските мюсюлмани избрали за свой везир капитан Хюсеин Градашчевич, който изпратил голяма войска към Херцеговина.
         - Не знам, не мога да разбера за какво толкова са се скарали? – попита Алия.
         - Ами за това, както ти казах, че босненските мюсюлмани отказали да приемат султанските наредби за намаляване на данъците и даждието на християните, не били съгласни да им се даде правото да обновят порутените си църкви и да си издигнат нови, но най-много от всичко ги вбесило това, че отсега нататък босненските и херцеговските мюсюлмани щели да бъдат рекрутирани наравно с останалите поданици на империята. Босненци възприели това като атака срещу исляма и толериране на гяурите. Векове наред били свикнали да бъдат най-привилегировани от всички турци в империята... Но да не протакам много, а най-добре да ти кажа какво се случило на Бърняц преди сто и трийсет години. Когато чули, че под предводителството на Турхан бей войската на Хюсеин тръгнала към Херцеговина, онези петима наши земляци събрали на бърза ръка войски в окръзите си и отишли да пресрещнат босненците. Срещнали се при Бърняц – бунтовниците и изменниците направили лагера си край водите на Ясле, а нашите, херцеговците, малко по-надолу – в Пищети и по протежението на сливлянски Аичевац.
         - Знам къде е Аичевац, но никога, дори веднъж не съм минавал оттам – прекъсна го Алия.
         Нашите били много по-слаби. Говори се, че на един херцеговец имало по двайсетина босненски бунтовници. Във войските на Али ага, Смаил ага и другите трима управители имало главно сърби, а турците се брояли на пръсти. Казвам турци, защото едно време нашите деди казвали за себе си, че са турци. Бунтовниците ударили първи, веднага след изгрев слънце. Повел ги лично Турхан бей, който размахвал бясно сабята си и крещял: “Ха сега, братя турци, да източим кръвта на власите! И сами виждате, че сред тях няма нито един брат турчин. Всички са гяури. И Али ага е гяурин. И Хасан бей е гяур, и Смаил ага от Гацко и Дробняк е роден от гяурка. Напред, соколи. Който загине, проливайки кръвта на неверниците, ще стане шехит(****), който убие поне един гяурин, ще бъде гаази(*****)! Ха напред, братя турци, за вярата на Мохамед!” Пред херцеговците се изпъчил Хасан бей и отговорил: “Рая моя, братя и соколи! Напред в името на честния кръст и свети Йоан! В атака, за да защитим името си и вярата на прадедите си! Пред вас не са турци, а свине и изменници на султана!”
         - Не е възможно Хасан бей да е казал това! – каза с недоверие Алия.
         - Точно това им е казал, дума по дума! Чел съм го, Али ага го е записал в тефтера си, а освен това съм го чувал и от покойния дядо Мурат, и от много стари сърби. Поколения наред са се предавали тези думи на Хасан бей. А пък и не е било чак толкова отдавна, че да се забрави толкова лесно.
         - Вярвам, вярвам, но не мога да го възприема и разбера – въздъхна Алия. В крайна сметка Хасан бей е можел да поведе войската и си и без да се заклеват в честния кръст и свети Йоан.
         - Можел е, разбира се, но ако не го бил направил, сигурно щели да изгубят битката при Бърняц. Освен това, ако трябва да сме честни, е казал самата истина. Както на херцеговска, така и от босненска страна нямало никакви турци. Те били също толкова потурчени гяури, колкото и Али ага, Хасан бей, Смаил ага или башага Реджепашич. Оттук и беса, и омразата, с които по време на битката се отнасяли към петимата херцеговски управители. “Ха, Лука! Ха, Панто! Ха, Митре! Ха, Йоване! Дойдохме да се изсерем на честния ви кръст и да ви потурчим!” Подигравали им се така, предизвиквали ги, наричали ги не само със собствените им имена, но и с имената на собствените си прадядовци. С всичките тези крясъци и болезнената си омраза се мъчели да замажат християнския си произход и да унищожат всички следи.

 

         Сиктир Ефенди рязко замълча и се загледа през премръзналото стъкло на прозореца във виелицата навън. Мълча поне две минути, неподвижен и замислен.
         - Ей, ти не си ли гладен? – Сепна се от мислите си и за първи път се обърна към Алия като към скъп гост. – Да опека картофи, имам и хубав каймак, видя сам, като ми го донесе малката на Милосава.
         - Може, но само ако ми разрешиш да ги обеля, да ти помогна – отговори, без да размисля много Алия.
         - Я, сиктир! В моята къща никой освен мен не може да пере, готви и разтребва.
         Постла два листа от “Освобождение” пред печката, сложи върху тях десетина картофа, взе малка ножовка с леко извит връх и дървена дръжка и започна да бели картофите бързо, умело и като опитен домакин: обелките бяха много тънки, почти прозрачни.
         - И как така херцеговците успели да победят при Бърняц, при положение че изменниците били двайсет пъти повече? – любознателно попита Алия.
         - Ами много просто. Правдата била на тяхна страна, а и Аллах искал те да победят. Тъкмо битката била започнала, синко, и нашите се развикали: “Напред, рая, сечи и коли, побягнаха потурчените босненци”. Говори се, че най-силно викал Али ага от Столац и Смаил ага от Гацко. Босненците се смутили и объркали. Онези в първите редици си помислили, че бягат онези отзад, а те пък решили, че бягат другите отпред. И тъй, и едните, и другите, обърнали гърбове и отпрашили към Калиновик.
         - Като те слушам, Ефенди, излиза, че херцеговските ни управители мразели турците повече от християните и че били по-опасни изменници от самите изменници, които победили!
         - Така – подигравателно се подхилна Халил Барбарич – може да се стори само на хайванин като теб, който не може, а и не се опитва да разплете оплетените конци на нашата зла участ. Участта ни да... да..., както пишеше в онова твое писмо, да отричаме вечно произхода си и да се изкарваме това, което не сме.
         - Какво искаш да кажеш?
         - Искам да кажа, че онзи същият Али ага от Столац, който с кръст в ръце нападнал босненските изменници край Бърняц, само година по-късно, когато султанът го направил паша и везир на Херцеговина, окичил крепостните стени на кулите в Мостар с побити на колове сръбски черепи! Цяла християнска Херцеговина се била събрала в Мостар, за да му честити повишението и да се поклони пред своя спасител и закрилник. А още същия ден той наредил да се побият на кол четирима сърби. Като предупреждение. Три дена и три нощи сърбите продължили да живеят в адски мъки на тия колове и проклинали така страшно Али паша и всички останали турци, че се наложило гавазбашата Ибрахим, същият, който преди това ги набил на коловете, да ги застреля с пушка, понеже повече не издържал да слуша как тези неверници сквернят вярата на Мохамед. За нещата, които Али паша вършел, съм слушал много от дядо си Мурат, но и сам съм чел пътеписи от турски, английски и руски пътешественици, които минавали през Херцеговина в онези времена.
         - Не мога да разбера как може през цялото време да говориш така, все едно четеш от книга! – прекъсна го Алия. – Погледни ме поне веднъж в очите, ядосай се малко, повиши глас, не четеш молитва, не сме в джамия.
         - Бил едър и силен човек, почти не можел да се намери кон, който да го издържи – продължи, без да обръща внимание на апострофа на Алия. Държеше се като учител, който провежда часа си така, както на него му е кеф, а не както ученикът желае или изисква. Позачуди се малко на тази дързост, но и това успя да прикрие. – Седял на чардака си, пушел чибук и гледал Неретва през прозореца си. Нервите му не били много здрави, често страдал от потиснатост и лошо настроение. Тогава поглеждал към обкичените с човешки глави крепостни стени на кулата и настроението и рахатлъка му се връщали веднага. Често дори запявал от щастие. Понеже крепостните стени били ниски и можел да ги наблюдава само изправен, за да не се изморява прекалено и да не изкривява врата си, той наредил да ги надстроят толкова, че да може да гледа спокойно набодените на кол сръбски глави и от седнало, та дори и легнало положение. Особено му било приятно да наблюдава черепите (тук Ефенди се прозя така, сякаш и на него вече му бе доскучало) по време на обеда или следобедната си закуска. За двайсетте години на управлението му нямало и ден, в който някой от сто и петдесетте колове да остане без християнска глава, чието лице задължително трябвало да бъде обърнато към двора на Али паша Ризванбегович. Често се случвало главите да са повече от свободните колове. Тогава везирът заповядвал изсъхналите черепи да се свалят и да се нахвърлят по мостарските калдъръми. Дни и седмици наред децата и пияниците ги подритвали по сокаците и нямало жив човек, който да се осмели да ги погребе или поне махне оттам.
         През цялото време докато приказваше, белеше картофите за обяда и го правеше така, сякаш говореше на ножа си, сякаш учеше наизуст някаква молитва и се препитваше доколко я е запомнил. Когато изчисти и последната обелка, изведнъж замълча. Изми картофите в една стара и продънена на няколко места тенджерка, после раздели всеки картоф по дължина на две почти еднакви половини, посипа ги със сол и ги сложи във фурната. Тогава отиде да измие ръцете си.
         - А на мен в Османович ми разказваха, че през всичките пет века на нашето царуване в цяла Херцеговина нямало по-работлив, по-гостоприемен и по-справедлив човек от Али паша – не се стърпя Алия.
         - Както бил първи бил в лентяйството си, така бил първи и във всичко останало. Никого и за нищо на света не допускал пред себе си. В Столац, на мястото, където Буна се влива в Неретва, издигнал разкошен хан и джамия, а наоколо, в полето, засадил ориз, черници, грозде и маслини. Никой преди него в Херцеговина не се бил захващал с такива полезни неща. Имал една законна жена, а освен нея - още шест хубавици-робини, по произход грузинки, които откупил в Истанбул. Шестата купил, когато била само на четири годинки. Довел я в Мостар и я отгледал в палата си. Взел я за жена, когато навършила дванайсет години и тогава й дал името Меслиджа ханъм или по нашенски – Несравнимата госпожа. Такъв бил: и домакин, и разсипник, и веселяк, и кавгаджия, и човек, който в един момент можел да целува кръста, а друг път да се разтушава от тъгата и скуката, гледайки побити на кол християнски глави. Оставил след себе си колкото велики, толкова и зли дела – напълно достатъчно, за да получава и благословии, и люти клетви.
         - Отклонихме се твърде много.
         - Но и след всичките тези приказки пак не мога да разбера писмото, което ти прочетох. Не съм онова, което съм, а онова, което не съм! Единствено мога да гадая за скрития му смисъл. Но пак не мога да съм сигурен, така и не мога да повярвам.
         - Точно в това е цялата трагедия, синко! Отровени са сърцата ни, по-бързи са от умовете ни, не искаме да видим и приемем онова, което не ни харесва и противоречи на пустите ни мечти и опашатите ни лъжи – някак тъжно и без учителска строгост отговори Ефенди. – Нарочно ти говоря за миналото, не сме се отклонили толкова и не съм забравил за писмото. Убеден съм, че само така можем да разберем онова, което тепърва предстои. Ето сега наум ми идва една история за ага Ченгич, която се разказва и до днес по нашите земи. Докато минавал из владенията си, посетил някой си Мият Ковачевич в Сърджевичи. Бедният селянин го посрещнал по най-добрия възможен начин. Заколил агънце, изнесъл качамак и млад каймак, пшенична погача, мед, козя пастърма. Наял се агата, постлали му килимче под сянката на ясена, за да се поопъне и отмори. Ченгич си запалил цигара и попитал своя домакин: “Кажи ми, влахо, какво си мислиш, като ме гледаш така лукаво?” “Дай ми”, отговорил Мият, “честната си турска дума, че няма да ми направиш нищо и ще ти кажа.” Агата му дал дума и дори го почерпил с тютюн от своя. Мият гаврътнал една след друга три чаши ракия, поотръскал се и изчакал да събере кураж и да забрави, доколкото това изобщо било възможно, че въпреки дадената дума, той все пак разговарял със силния и жесток Смаил ага. “Мисля си, Бога ми, че вашата се свърши вече! Владиката Раде Петрович окичи цяло Цетине с турски глави, в Сърбия можете да се развявате все още само из по-малките градчета, а за по-малко от седмица руснаците ще са стигнали до Истанбул. Съвсем скоро и ние, честити ага, ще се присъединим към братята си в Черна Гора и Сърбия. Ще възкръсне царството на Душан, ще си отмъстим за Косово и ще си разменим местата!” При тези думи Смаил ага скочил като ощавен от килимчето си, хвърлил чибука и се развикал: “Как я мислиш тая, че ще си разменим местата, влашко копеле?” “Много просто”, спокойно му отговорил Мият, “ти ще станеш беден селянин, а аз ага и господар, пред когото ти ще се кланяш и клечиш! Ще ми слугуваш тъй, както сега аз на теб, а пък аз ще се излежавам на килимчето ти под твоя ясен.” Ченгич започнал да се тресе от смях, сълзи се стичали по бузите му от кикота. Тогава изведнъж станал сериозен и надменно отговорил на Мият Ковачевич: “Свиньо недна, много рано се радваш! И преди турците моите дядовци са били господа, а твоите и тогава са били фукари и голтаци. Моите са се потурчили, за да си останат господа и да не се промени нищо по отношение на твоите. Ти, голтако, се надяваш на Москва и кръвнишкия поп от Цетине. Хубаво, да речем, че турското царство наистина падне и вашата вяра победи. И какво? Тогава аз, нещастни селяндурино, ще си сложа кръст на шията и прасенце в чинията и отново ще си бъда ага, а ти ще си останеш мой слуга и ще се увърташ край мене да ми правиш кефа, докато си похърквам и пуша блажено в хладинката под твоя ясен!”
         - Кръст на шията и прасенце в чинията! – учуди се Алия.
         - Истината е казвал!
         - Глупости! – повиши тон Алия. – Ага Ченгич не може да каже такова нещо.
         - Ех, мъко моя, на теб човек не си струва нищо да ти доказва! – подхилна се Ефенди, докато вадеше с дилафа опечените картофи от фурната. – Попът те кръщава, а ти пърдиш! Знаеш ли ти, че все господата са издавали и братята си, и вярата си, и семействата си. Синове са клали бащите си, вадели са очите им само и само да се докопат до властта и престола. При турците в момента, когато султанът издъхне, най-големият син удушава всичките си братя, за да може да седне без страх на престола. Господата почитат само една вяра и един Бог – да спасят на всяка цена главите и властта си. Знаеш ли, клетнико, кой се е потурчил първи в Херцеговина? Никой друг, освен Степан Херцегович, най-малкият и обичан син на херцог Степан. Още турците не били завладени всичките му земи, когато, ако съм запомнил добре, четох го преди две-три години, някъде през лятото на 1474 г. младият княз отишъл в Истанбул, преклонил се пред султана и исляма и набързо след това станал кръвожадния Ахмед паша Херцегович6. Така, клети ми синко, къде доброволно, къде насила, се държали почти всичките ни феодални величия в Босна и Сърбия! 
...

Танзимат (тур. tanzimat) – реформи; наредбите за държавно преустройство на султанска Турция, които започват да се въвеждат след издаването на Гюлханския хатишериф през 1839 г. В Босна реакциите срещу реформите от страна на местното мюсюлманско население са изключително остри

Нуфус (тур. nufus) – регистър на населението в Османската империя 

Башага (тур. bas-aga) – главен ага, старейшина на агите 

Шехит (тур. sehit) – мъченик на вярата 

Гаази (тур. gazi) – победител на неверниците 
...

Из романа “Нож”

 

 

Вук Драшкович

 

Превод от сръбски: Людмила Миндова

image
Вук Драшкович е роден на 29 ноември 1946 г. в Сърбия. През 1968 г. се дипломира в юридическия факултет на Белградския университет. От 1969 г. е журналист в националната агенция ТАНЮГ. През 1980 г. се отказва от журналистическата дейност и се посвещава на литературата. Романите му “Съдия”, “Нож”, “Молитва”, “Руският консул” и “Нощта на генерала” стават бестселъри в Югославия и са преведени на много езици.
През 1990 г. Вук Драшкович основава партията Сръбско движение за обновление и става един от лидерите на демократичната сръбска опозиция срещу режима на Слободан Милошевич. През същата година е избран за депутат в сръбския парламент, а от 2004 г. е министър на външните работи на Сърбия и Черна гора.
Досега на български е преведен само неговият роман “Нож” (Издателство “Изток-Запад”, 2004).
Четенето на този роман предизвиква болка - също като заглавието му. Но и също като неудобните и премълчавани истини. Четенето на този роман припомня, че твърде малко знаем за съседите си на Балканите - за техните любови и омрази, които определят живота им, но и влияят върху нашия собствен живот.



Тагове:   Вук Драшкович,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. rummi - Направо ще си купя романа.
25.06.2008 09:43
А какво наистина знаем за съседите си? Например, че част от тях са буквално част от нашите семейства. Може би ми липсват познания за историята на държавата, но летните си ваканции едно време ходех на море с братовчедите си, и една от тях - Славица, е сръбска гражданка. Покрай нея и приятелите й разбрах как добре се разбираме, когато всеки говори на езика си. Тя си отиде - в по-добрия свят - по онези срамни времена, когато "съюзниците" ни рушаха дома на съседите и семейството ни. Семейство в по-широк смисъл. Ще прочета романа зарад нея донякъде.
цитирай
2. ahmeddogan - него
25.06.2008 10:05
не го ли гръмнаха?:)
цитирай
3. kuracpalac - Не го...
25.06.2008 10:13
...гръмнаха... ;-)
цитирай
4. rummi - Обаче
25.06.2008 10:32
май опитаха.
цитирай
5. kuracpalac - Да, опитаха...
25.06.2008 10:40
...два пъти...но не стана работата...
цитирай
6. bovari - Историята се научава най-добре,
25.06.2008 11:02
когато разказва живота на хората- малките, големите, силните, слабите....
Ще си причиня "болката" да прочета романа. За да се опитам да" разплета оплетените конци на нашата зла участ....." и да търся отговор дали и доколко миналото определя настоящето. Сигурно това зависи от всеки от нас.....
Поздрави!;)
цитирай
7. slavuncho - Защо мислиш, че не знаем за съседите си?
25.06.2008 19:34
Смени имената на географските обекти и... се оказваш в България, Македония, Сърбия.
Прадядо ми, Коста Карнарев от Битоля, бил голям чорбаджия. Предложили му да се потурчи. Отказал. Предложили му втори път. Пак отказал. Отсекли главата му на площада. Сигурно са я подритвали, както пише в романа... Останал е спомен за него, с който се гордеем...
цитирай
8. ahmeddogan - тук и иде нашата
26.06.2008 17:09
теория, че трябва да носим чалми ощ 500 год, за да намерим нашето просвешение и възраждане,,,
цитирай
9. voinov50 - Действа ми разбиващо за моите пр...
01.07.2008 07:37
Действа ми разбиващо за моите представи за историята на запад от българските граници...
Истината и преди всичко истината!
цитирай
10. bros - Хахаха!
04.07.2008 18:32

Следващият ми пост ще е за един трип до "Монтенегро"...
Много ми помогна да разбера манталитета на западните ни съседи, сякаш притежават нещо някак си изгубено по нашите земи...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kuracpalac
Категория: Туризъм
Прочетен: 4237910
Постинги: 362
Коментари: 3591
Гласове: 43369
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031