Снощи вечер било на вечера,

като седна сръбски ми цар Лазар,

като седна вечер да вечера

и при него Милица кралица.

На вечера соколе пристигна

и паднало цару на колена,

протърсило тия бели крила,

изтърсило едно бело писмо.

Ка го везе сръбски ми цар Лазар

и зачете това бело писмо,

и веднъга сълзи поронило.

Попита го Милица кралица:

- Фала тебе, сръбски цар Лазаре,

колко са ти книги достигали,

се ги четиш, сълзи не си рониш;

що е толко писмо написано,

та го четиш и сълзи си рониш?

Я ми кажи и я да го знаем!

Отговара сръбски ми цар Лазар:

- Фала тебе, Милице кралице,

нали питаш, право да ти кажем:

у писмо се, либе, показува,

наша земя турци че притисна,

наше царство турци че презема,

сичка войска наша че изгине

и я-зе чем, либе, да погинем;

а тебека млада че зароба,

тизе че си у турци робиня.

У книга се, либе, показува,

турска войска ни край, ни брой нема!

Отговара Милица кралица:

- Фала тебе, сръбски цар Лазаре,

като ч"идеш на бой у Косово,

сичка войска с тебе че отиде,

че отида слуги и войводи,

че заведеш мои девет брата,

че заведеш Милуш Кобиличин,

че заведеш Юговичи Божко,

че заведеш Янко Косанович,

а язека сама че останем;

остави ми бар едного брата!

Отговара сръбски ми цар Лазар:

- Хей, фала ти, Милице кралице,

кой го брата сакаш да оставим?

Отговара Милица кралица:

- Остави ми Юговичи Божко!

Отговара сръбски цар Лазара:

- Хей, фала ти, Милице кралице,

ютре рано, либе, да подраниш,

пред зори че войска да повърви:

най-напред е Юговичи Божко

и он носи кръстата байрака,

на байрако три златни кръстеве,

между них е наше славно знаме.

Привани се коню за гривата,

примоли се, колко що че можеш,

да че байрак кому че е драго,

а он, либе, назад да се върне.

Като било ютре отзарана,

пред зори е войска повървела;

най-напред е Юговичи Божко

и си носи кръстата байрака,

на байрако три златни кръстеве.

Притърчала Милица кралица,

фанала се коньо за юздата,

жално се е млого помолила:

- Фала, брайно, Юговичи Божко,

тебе царо мене аризува,

да чеш байрак кому ти е драго,

а ти, брайно, назад да се върнеш.

Отговара Юговичи Божко:

- Иди, сестро, у двори на кули,

язе нечем назад да се върнем,

я че д" идем на бой у Косово,

бой че бием за милого Бога,

кръв че ляем за ристянски народ!

Рипна коньо, с коньо я замина

и войската по него вървеше.

Седмина й брайкя преминаа,

на сички се кралица молила,

ега некой назад да остане.

Сичките й дума продумали:

- Иди, сестро, у двори на кули,

ние ч"ийме на бой у Косово!

Най-назаде Янко Косанович,

гола сабля у ръка носеше,

та прибира войската отзаде,

немой некой отзад да остане.

Притърчала Милица кралица,

фанала се коньо за юздата,

примоли се, колко що си може:

- Леле, брайно, Янко Косанович,

тебе царо мене аризува,

тизе, брайно, назад да се върнеш!

Отговара Янко Косанович:

- Иди, сестро, у двори на кули,

я че д"идем на бой у Косово,

бой че бием за милого Бога,

кръв че ляем за ристянски народ;

а я нечем назад да се върнем!

Нажали се Милица кралица,

не се пуща от добрата коня:

- Слезни, брайно, назад да се върнеш!

Разсърди се Янко Косанович,

рипна с коньо, с коньо я прегази

и она падна на студни калдърме

и жежки я сълзи проливаа.

Излезнала слуга Гълабина

и си води царева едека,

и коньо е сас злато облечен;

и излезна сръбския цар Лазар,

и излезна на бой да отива.

Като виде Милица кралица,

а нему се жалба нажалило.

Па на слуга тогай отговара:

- Тизе днеска назад че се върнеш!

Я си фани Милица кралица,

я а фани за десната ръка,

изведи я на високи кули,

че тежки я жалби нападнаа,

та не може сама да излезе!

Повърна се слуга Гълабина,

изведе я на високи кули

и си яхна тая добра коня,

по-скоро е войска пристигнало;

отишли са у равно Косово.

Отговара сръбски ми цар Лазар:

- Хей, фала ви, наша силна войска,

и виека, седъм побратиме,

видите ли през Белото море,

колко се е море замрежило,

замрежило сас турски ордии:

се гямии сас турски ордии;

видите ли през равно Косово,

колко се е полье забелело,

забелело сас турски чадъри,

се чадъри сас турски ордии?

Не се двойте, не се разредуйте,

кой че може най юнак да бъде,

да одвои дванаесе иляд,

да удари покрай Бело море,

ега сапре турските гямии,

да не може сила да достига.

Наело се Юже Бранковиче,

он отдвои дванаесе иляд,

щото бея най-болье юнаци.

Та удари покрай Бело море;

та не запре турските гямии,

нало си е вера променило,

сичка войска на турци предаде.

Ударйа се на бой окол пладне,

та се биа здраком до вечера,

тогай се е битка подмирила.

Събраа се седъм побратиме,

най-после е Юже Бранковиче,

седнали са на тайна вечера,

запили са вино да си пия,

додали са на царо чашата,

чаша се е върло нарасила.

Отговара сръбски цар Лазара:

- Фала вие, седъм побратиме,

големи ни душмани нападат!

Отговара Юже Бранковиче:

- Хей, фала ти, сръбски цар Лазаре,

душмане са днеска при тебека;

който ти е най-верен побратим,

кой ти даде тая чаша вино

и тоя че царство да предаде!

А царо си тогай отговара:

- Хей, фала ви, седъм побратиме,

който мисли, брате, за Турция,

ютре рано турци да го фана!

Разсърди се Милуш Кобиличин,

тогай стана Милуш от вечера

и на царо тогаи отказуйе:

- Фала тебе, сръбски цар Лазаре,

ако язе, брате, за зло мислим,

мене ютре турци нека фана;

ютре рано ч"идем у Турция,

ем че фанем цара султан Мурад,

та чем първо да го побугарчим,

че му турим сланина у уста,

па чем после я да го погубим.

Ако това, брайно, я не свършим,

на менека глава нече носим,

сам си язе глава че си свалим!

Бог да бие Юже Бранковиче,

по-рано е Юже подранило,

та отива код цар султан Мурад

и на царо тогай отказува:

- Са че дойде Милош Кобиличин,

ка пристигне Милош до тебека,

че ти сака твоя десна ръка,

да цалива твоя десна ръка,

ега би се от бой помирили;

тизе немой ръка да си дадеш,

на си подай твоя десна чижма

да цалива Милош Кобиличин,

да се знае, че са долни от нас!

Доде това дума да издума

и пристига Милош Кобиличин.

Като слазя от добрата коня,

притърчали турци-еничаре,

притърчали коня да му фана,

а Милош им дума казуваше:

- Назад, турко, кон ми не фатайте,

не подадно днеска на каурин

турчин коня да му шета,

моя коня сама че се шета.

И улезна код цар султан Мурад,

поиска му тая десна ръка:

- Дай си, царо, тая десна ръка,

да наливам, царо, да ми простиш,

да запреме бойо низ Косово,

вече войска стига изгинаа

и от тебе, царо, и от назе!

Не даде си тая десна ръка,

на подаде тая десна чижма;

он не стея чижма да цалива,

нъло разпра царо султан Мурад,

и веднъг се на коня качило,

та е бегал до Гюзелкюприя.

Па се сети Милош Кобиличин,

не му тури сланина у уста.

Повърна се Милош наназаде,

та отиде код цар султан Мурад,

та му тури сланина у уста.

Доде Милош назад да се върне,

турци питат мало и големо,

да какво че Милош да улова.

Дочула ги една стара баба:

- Фала вие, турци-еничаре,

и това ли язе да ви учим?

Потрошете сабли потрошени,

набите ги по Гюзелкюприя,

наронете слама ръженица;

силно оди Милош Кобиличин,

че промине през Гюзелкюприя,

на коня че нозе да присече,

он че падне от добрата коня,

тогай може Милош да фанете!

Веднъга турци това направили.

Ка летеше Милош Кобиличин,

дор да мине он Гюзелкюприя,

и коня е на земята паднал.

Падна Милош от добрата коня:

три саата Милош тамо седе,

па не смея турци да си прийда.

Тогай ока Милош Кобиличин:

- Ела, турко, сега ме фанете;

що летеше сокол нависоко,

а сега ви сам у руке дойде;

проклет да е, кой ви това каза,

него земя да го не приима,

ни па Бог душа да му нече;

на кое ви место той доучи,

ега тамо да се укамени,

за век тамо да се приказуйе.

И веднъга тая стара баба,

и веднъга на камик станала.

Тогай фанаа Милош Кобиличин,

та ойдоа код цар султан Мурад,

водея го два силни джелате,

а царо е още на живота,

едва му е дума продумало:

- Фала тебе, Милош Кобиличин,

не ми е жалба, защо ме погуби,

на ми е жалба, че ме побугарчи,

та ми тури сланина у уста;

цаливай ми ръка и прощавай,

че си и ти юнак над юнаци.

И веднъга ръка му цалива,

простиа се с царо султан Мурад.

Притърчаа два църни арапе,

погубиа Милош Кобиличин

и двата са заедно умрели.

Войските се силно, страшно бия,

млого сила от Белото море.

Що се бие Юже Бранковиче,

щото беше Юговичи Божко

и що беше Янко Косанович,

до зенгии у кръв утъхнали,

дека мина, сокаци направа.

Заигра се един църн арапин,

та погуби сръбски ми цар Лазар;

заигра се Юговичи Божко,

та погуби църна арапина;

заигра се Юже Бранковиче,

тий не знали защо е измама,

че че оно и них да погуби,

като махна сабля димиския,

та погуби Юговичи Божко

и погуби Янко Косанович,

и погуби Иван, свой побратим,

и двата са цара погинали,

и бой се е тогай подмирило.

Но сръбската войска изгинала,

що остала се са наранети

и тогай се здраком па здрачило.

Като било ютре отзарана,

два сокола пища на портите.

Излезнала Милица кралица,

та си пита два сиви соколе:

"Ка пищите на нашите порти,

минахте ли през равно Косово,

видохте ли до две силни войски,

дали са се у бой ударили?"

Еден сокол крила протърсува,

изтърсува едно бело писмо.

Ка го везе Милица кралица,

у книгата сичко там писува,

и двата са цара погинали.

И пристига слуга Гълабина,

и го пита Милица кралица:

- Фала тебе, непознан юначе,

като идеш от равно Косово,

дали виде до две силни войски,

дали са се у бой ударили?

Оно едва с душа продумало:

- Не ме питай вече за войската,

но отрежи тай златна зенгиа,

та да.паднем на зелена трава;

и наточи това руйно вино,

та ми одми тия църни кърви;

на мене са дванаесе рани,

а коньо е дваесе и четири,

от Бога ме сал дарба подари,

сал до тебе с душа ега дойдем

и веднъга душа че предадем!

Наша войска вече да не питаш,

наша войска кърви потопиа

и загина сръбски ми цар Лазар,

и загина Милош Кобиличин;

проклет да е Юже Бранковиче,

он предаде наша силна войска,

он погуби Юговичи Божко,

он погуби Янко Косанович,

он погуби Иван, свой побратим,

и войската сичка ни изгина.

Що остана, се са наранети,

царството се вече дотраяло,

скоро, скоро турци че да дойда.

Преличи се, Милице кралице,

и излезни из високи кули,

та си оди просто по сокаци,

да не зная, защо си царица!

Това й е дума отказало

и веднъга душа е предало.