Той става много рано. И когато всички спят, служи Божествена Литургия, моли се за своя народ. В неговото сърце има място за цялата му родина. Той е много малък на ръст, но е великан по дух. На крехките си плещи той носи тежестта на цялата нация. Хората казват: това е нашият ангел, който ни покрива и защитава.

Предстоятелят на Сръбската православна църква е роден на 11 септември 1914 година в Славония със светското име Гойко Стойчевич. На 32 години приема монашеския подстриг в манастира "Благовещение", намиращ се в Овчарско-Кабларската клисура (близо до град Чачак). Бъдещият сръбски патриарх е доведен от отец Юлиян в манастира "Благовещение" от манастира "Света Троица", където известно време преди това прекарва като послушник. Срещу Благовещение 1946 година Гойко Стойчевич става монах Павле. Той е 44-ият по ред пастир на Сръбската църква след свети Сава. Патриарх Павле посвещава целия си живот на Църквата, известен е и любим на народа със скромността си.

Патриархът прекарва 33 години в Косово и Метохия като епископ рашко-призренски, и това е една от важните причини, поради която остава тясно свързан с тази света за сърбите земя.

Ваше Светейшество, нека започнем с началото на Вашия жизнен път – спомнете си за Гойко Стойчевич (мирското име на патриарх Павле), за Славония, село Кучанци и ранното детство?

Аз съм раснал така, както расте и днешната младеж, с тази разлика, че самият живот беше доста различен и съществуваха граници, които почти никой не пристъпваше. А сега виждате какво се прави... Аз останах много рано без родители. Моят баща, който беше заминал за Америка на гурбет, се разболя от туберкулоза и се върна вкъщи, за да умре... Тогава аз не съм имал и три години. Брат ми току-що се беше родил. Майка ми се омъжи няколко години след смъртта на баща ми и също почина. Аз и брат ми останахме заедно с баба и леля. Моето усещане за майчина любов е свързано с моята леля: помня нейната безгранична отдаденост, тя ми беше като втора майка и мисля, че когато умра, първо ще видя нея, а след това всички останали. Нашето семейство беше религиозно - децата ходеха в неделното училище, учеха „Закон Божий” и още в първите години знаеха „Отче наш”, но когато растеш без родители, усещането за близостта и грижата на Небесния Отец е много силно. Аз съм слушал за едно изоставено от майка си дете, което живеело със своята баба. Когато чувало думата „мама”, то тичало вкъщи, прегръщало котката и я наричало”мама”...

Нашата леля много ни обичаше, но понякога се налагаше да ни наказва с пръчката...

Според мен днешната система на възпитание е болна, неправилна, децата попадат буквално в бронята на родителската любов и грижа и не могат да се развиват така, както е необходимо. Убива се всякаква инициатива и момчето расте с психика на прахосник, вместо да свиква с мисълта, че трябва един ден да стане опора на семейството, или пък става своеволен и капризен, очаквайки, че за всичко ще му угаждат.

Имаше ли предположения тогава, някакви знаци, че ще посветите своя живот на Църквата?

Не, освен това, че бях с много крехко здраве. Веднъж дори бяха поставили свещ до мен, мислейки, че съм умрял.

Леля беше забелязала, че аз не съм годен за селска работа и решила, че трябва да продължа своето обучение.

Семейството ми оказа решаващо влияние върху моето решение да постъпя в Духовната Академия, но в мен остана интересът към физиката, с която аз се занимавах през свободното си време.

И все пак вие сериозно проверявахте своето решение да постъпите в Духовната академия?

Тогава, в третия курс на Академията, в главата ми дойде мисъл: "Ако Бог предварително знае, че аз ще бъда убиец, мога ли да променя своя път? Ако мога – тогава Неговото знание е нищо, но ако не мога, къде е тук свободата?" Дълго се мъчих с този въпрос, без да мога да намеря отговор. Не можех да се доверя на някои от своите приятели, защото тях не ги измъчваха подобни въпроси, а не смеех да попитам и преподавателя си, защото се опасявах, че ще ме помислят за еретик – кой знае?!

На тази възраст всичко ти идва наум и аз дълго носих в себе си този въпрос, докато не намерих отговор при блажени Августин, който го обяснява с понятието време. Времето, казва той, е някаква непрекъснатост, която има минало, настояще и бъдеще. Миналото е било – него го няма, бъдещето ще бъде, него още го няма, а какво има днес? Има настояще, но и него почти го няма – точката на съприкосновение на миналото и бъдещето, в която, веднъж стъпило, бъдещето непрекъснато преминава в миналото е настояще. Времето съществува само за тварните същества, материи, вселени и разбира се, за нас, хората. Ние живеем и познаваме в категории, пространства и числа. Тези категории не съществуват за Бога. За Него няма нито минало, нито бъдеще, това бъдеще е наше, а не Негово. И тези отговори станаха за мен решение на поставения проблем, който ме измъчваше. Ако не бях намерил отговор на въпроса, който ме измъчваше, сигурно щях да приключа с богословието.

Как се почувствахте, когато Ви избраха за патриарх?

Това беше шок. Аз никога не съм очаквал, нито предполагал такова нещо, тогава бях на 76 години, а в такава възраст да започнеш нещо ново е много трудно. Но утрото е по-мъдро от вечерта – на следващия ден дойдох на себе си и започнах да мисля откъде да започна, кое е първото, с което да се захвана. Знаете как е – има възможни неща, има и невъзможни, а има и такива, които си длъжен да направиш. Чувството за дълг и това, което то налага като главно – винаги с това си мисля, че трябва да се започне.

Можете ли да определите кой е най-трудния момент във Вашето служение?

Най-трудно е да преодолявам малодушието, което по принцип е свойствено за хората. Но по-късно, оглеждайки се назад, разбираш, че и скърбите, и неудачите имат своя смисъл. Ето, помня как вървях пеш към манастира, пътят беше дълъг, валеше дъжд, нямах чадър, под мен – страшна лепкава кал, едва повдигаш крак от земята. Мислех си тогава: "Господи, защо става така, аз не отивам на заведение, защо е толкова трудно, нали отивам в манастир, какво става?" А след това сам си отговорих: "А къде е твоята издръжливост, къде е твоят стремеж?" Всичко се подрежда, ако умееш да търпиш и се доверяваш на Бога.

Защо не смятате себе си за очевидец на събитията в Косово?

По простата причина, че не съм очевидец на тези събития. На моето пребиваване в Косово преди време беше придадено прекалено голямо значение. Просто аз бях там, защото беше редно да бъда. Ние все така се нуждаем от добри хора и добри пастири и сме готови да ги видим навсякъде, винаги и непрестанно. Но грешим, когато виждаме само външното. В добродетелта трябва да се расте непрестанно, да се стигне до висшето стъпало – "невъзможността да греша". Това е глъбинен вътрешен процес, естествено, той се отразява и отвън. Понякога човек минава покрай теб, а от това ти става леко, топло и защо – не знаете. И обратното – заедно с друг ти е някак трудно, тежко, сякаш не си на себе си. Ние подготвяме рая или ада във всяка своя духовна клетка. Неврозите – ето, това са адски мъчения още на този свят – от какво мислите че са те? – От недостиг на любов. Съвършената любов прогонва всички тъмни страхове.

Значи, началото на ада е на земята?

Естествено, тук е. И блаженството започва оттук. Ако тук можем да се подготвим за блаженство, то там – вече не можем. Смъртта – това е граница, зад която няма покаяние. Но след физическата смърт съществуват степени на блаженство. За човека в добродетелта няма застой, точно така, както и в злото няма преграда. Колко бързо може да расте човек – зависи от ревността му по придобиване на добродетели. Естествено, много неща зависят от разума, от разбирането и от решението на въпроса за смисъла на живота. Това е първостепенен въпрос. Ако човек го реши, тогава всичко става по-леко.

Един младеж попитал Айнщайн в какво се състои смисълът на човешкия живот. "За да знаеш отговора на този въпрос, трябва да си вярващ", отговорил ученият. Младият човек продължавал: "Не е ли по-добре да не си задавам този въпрос?". Айнщайн му отговорил: "Човекът, който не намери отговора на този въпрос и не намери смисъла на живота си, ще бъде не само нещастен, но и нежизнеспособен. Доколкото аз можах да проникна в законите на природата, видях в тях проява на висш разум, в сравнение с който всичко, на което е способен човешкия разум е само блед отблясък".

По мое мнение там, където съществува висш разум, там съществува и личност, която принадлежи на този висш разум. Тъй като личността не съществува без разум, така и разума не съществува без личност. Нито любовта, нито ненавистта могат да съществуват без личност. За мен "висшият разум" е Божият разум. За Айнщайн е различно. Той е бил пантеист, не е вярвал в личен Бог, разбирал е рая и ада прекалено буквално, повърхностно.

Може ли да се обясни слизането на Благодатния огън на Гроба Господен със законите на природата?

В кувуклията на Гроба Господен влиза патриархът. Свещите са изгасени. Огънят слиза заради вярата и молитвата. Това е чудо. Ако свети апостол Павел не е видял Спасителя пред вратите на Дамаск, тогава цялото християнство е фикция. Ако Христос не е възкръснал, християнството не би имало смисъл, защото в това е същността на нашата вяра. Ако Христос не е Бог, ако няма друг свят ние сме най-нещастните сред хората. Ако дори науката е намерила доказателства, каквито съм убеден, че не може да намери, но ако дори намери, защо сме длъжни да повярваме на това? Как можем да докажем, че светът е възникнал сам, от нищо или че душата е смъртна. Това вече няма да бъде наука, а самата вяра на материалистите.

В днешно време много хора се обръщат към будистката медитация, макар че молитвата по думите на светите отци е единственият уникален способ на истинско богообщение. В православната традиция е известен исихазмът. Има ли последователи на исихазма в наши дни?

Такива хора неохотно разказват за своя опит, това е нещо глъбинно. Исихазмът е начин да се достигне до небесната Божествена светлина. Противниците на исихазма с насмешка казват, че исихастите просто гледат своя пъп. В действителност те се съсредоточават, концентрират максимално своето внимание вътре в себе си, за да се освободят от плена на този свят. Някога и светските хора са прибягвали към такъв вид молитва, но само под ръководството на монаси-исихасти. Сега монасите са все по-малко и затова малко хора познават исихазма, а още по-малко го практикуват.

Известно е, че Вие се изповядвате обстойно четири пъти през годината. Какво е значението на изповедта?

Грехът се ражда в сърцето и ума. Ние грешим с мисли, думи, дела. Изповедта – това е покайното чувство на блудния син, напуснал своя Отец, нарушил Неговата воля и забързан да се върне при Него, което означава – при самия себе си. В раннохристиянската църква изповедта е била публична, по-късно публичната изповед била отменена, за да не смущава децата и новоначалните. Много е трудно в присъствието на другите да признаваш своите грехове. Покаянието означава изменение на ума, а епитимията не е наказание, а лекарство. И на себе си, и на другите казвам: който иска може да ме унижава, но истински може да ме унизи един човек на света – аз самият. Когато разбереш това, придобиваш вътрешно равновесие и покой. 
Превод: Дария Захариева
http://www.pravoslavie.bg/Човек/Патриарх-Павле:-И-раят,-и-адът-започват-още-в-този-живот

След тридневен траур Сърбия се прости със своя патриарх. Погребението на предстоятеля на Сръбската православна църква се извърши днес на гробището в манастира “Св. Архангел Михаил” в покрайнините на Белград.  

Повече от 600 хиляди души излязоха в четвъртък на улиците на Белград, за да изпратят в последния му път патриарх Павле, съобщи главата на полицейската служба в Сърбия Милорад Вельович.

"Мероприятието премина достойно и без нито един инцидент", цитира Вельович белградската информационна агенция "Бета".

интервюто. Това е един свят и осенен от Божията премъдрост свят човек.

лека му пръст
няма нищо вечно:(

Вечна памет на Патриарха!

Бог да го прости, сигурно вече се радва да божията благодат в небето, а аз се радвам, че много сърби му се поклониха, което е достойна постъпка, и също така светът отдели време и за патриарх Павле :)

И вечна му памет!

Два пъти прочетох и открих, дори в това кратко интервю, много послания, също отговори на други въпроси. У нас напоследък се прочува за много следовници на рицарите тамплиери/последния проф.Светослав Овчаров/, но няма подобни на патриарх Павле. Много хора, които ще се грижат за сближаването на западната и православната църква, но църквата са човеците в нея, а когато те нямат водачи всичко друго е безсмислено; как да израсте ученикът, без добър учител? Дано не настанат времена, в които ще имаме златни храмове, но безлюдни и тихи....
Има български духовници, чиито слова са храна за душите ни, но или те не търсят пътища към всички ни, или ние не сме готови за тях.
Дали учителите идват винаги, когато има нужда от тях?

Наблюдавайки последните снимки на Павле, си казвам"Наистина успение има"- като че ли Павле се усмихва на детето, понечило да се прости с него.
Благодаря за спроделеното, Кuracpalac.
:)

Мир на праха му!

Има голяма нужда от такива живи примери, израз на величието, мъдростта и неунищожимостта на Християнството.

<a href=http://buycialisonlinesafe.com/#14548>buy generic cialis</a> - <a href=http://buycialisonlinesafe.com/#8032>generic cialis</a> , http://buycialisonlinesafe.com/#16308 buy generic cialis