Прочетен: 4067 Коментари: 15 Гласове:
Последна промяна: 16.09.2009 14:12
(вдъхновена от историята с курбана в с. Росен и в други населени места)
Ах, най-после една от любимите ми теми! Курбаните в Българската Православна Църква. Най-после някой да почне да чегърта по тая тема, която се е залепила за църковния ни бит като стара дъвка под ученически чин и която не можеш махна дори с джобно ножче, без да пострада някой пръст.
Темата за курбаните!
Шт! Само по-тихо! Да внимаваме какво говорим, че ще обидим много хора. За курбаните или добро или нищо! Да замълчим в благоговеен ужас пред овчата лой, че току-виж се втечнила.
Знаете ли вие какво свято нещо е курбанът? Та това е признак за високи духовни търсения и интереси. Едва ли не всеки втори влязъл в храма на празник доверително разкрива някоя потресаваща житейска скръб, от която сърцето ти започва да се къса. И когато вече си на път да ревнеш с глас и нервно търсиш из джобовете кърпичката си за нос - настъпва неизменният жизнерадостен финал – врящ казан, от който се вдига дъхава пара. Дали ще е умрял родственик, дали жив такъв, разминал се на косъм със смъртта, дали черна магия преследваща някого в живота или просто за вразумление на непослушен син. Винаги при всички обстоятелства мнозина... мммм... християни решават да направят курбан. Затова и в наше село току в църковния двор, на църковния орех до преди време висеше едно страховито съоръжение, на което можеше да завиди и светата Инквизиция – кука за дране на агнета. Беше толкова голяма, че ставаше и за телета. И за да е филмът на ужасите пълнометражен – имаше дълга 20-метрова траншея, в която да се събира пролятата кръв. От жертвените животни. Като едно време в Соломоновия храм. Липсваше само медното море. Него може да са го свили циганите. Затова пък и до днес намирам разхвърляни из целия двор оглозганите кости на принесените жертви. При това без да съм археолог.
Нашенци всеки път гордо се хвалят, че едно време там „колехме по 12 курбана на празник”. Та това си е цяло постижение! Истински овчи Армагедон!
Какво да кажем пък за онзи нещастен свещеник, който преди време беше събрал солидния трофей от 160 плешки? Знаете ли каква трагедия беше това преди години, защото тогава нямаше още фризери?
Да не говорим пък колко приятна гледка са планините от сол по курбанно време в храма. Влизаш и вместо иконата на Божията Майка и Спасителя първото нещо, което виждаш да расте под носа ти с главоломна скорост е пищната камара от пакети сол със забучени в тях свещи. (Но защо ли все се сещам за Лотовата жена, дето сама станала на сол, след като се обърнала назад към едно отречено вече минало...)
Ако си по-късметлия обаче, можеш да случиш и на самото агне кротко стоящо до църковните двери със забучена на главата свещ, в неведение относно страшната си участ. И всеки път си задавам въпроса каква ли молитва чете свещеникът този път. Дали онази за благославяне на месно ястие с оглед на това, в което ще се превърне живото още агне? Или онази, с която се благославя стадото, за да се плоди и множи? И в двата случая обаче е налице драматичен контраст. (За агнето де. Или за телето.) Благославяне на бъдещото ястие, докато е още живо и благославяне на живото стадо с умъртвяване на едно от неговите хайванчета.
И се чудя, защо след като свещеникът благославя такава жертва, не вземе и сам не я принесе? Като старозаветните си предшественици, на които се опитва да подражава? Да хване ножа и сам да умъртви жертвата, след което грижливо да я разчасти, изкорми, умие и накрая опече за приятно благоухание Господу? Така поне ще стане ясно в Стария Завет ли живеем или в Новия. Защото иначе какво се получава: гласът - глас Иаковов, (пък) ръцете - ръце Исавови, Битие. 27:22.
Десислава Главева
Още по темата ТУКА (благодаря Мемче)
"Жертвоприношението на животно е старо като човечеството и се основава върху вярата в магичната сила на кръвта, която може да пречисти или да изкупи вина." - цитирам коментар на автора в анонсираната публикация.
Благото обяснение тука ми харесва повече:
http://www.dveri.bg/content/view/1071/39/
И без това вярата по българските земи е сериозно разклатена, няма нужда да бъде осмивана и увиквана, където я има.
http://alexooo.blog.bg/turizam/2009/09/16/pazitelkata-na-hrama.398315
;-))
12.10.2009 01:10
А пропуска нещо важно, затова си позволявам да цитирам нещо взето назаем от православното интернетпространство, което тя отчаяно цели да отрови :
" Голямо изпитание за вярващите е да изпълнят душата си с доброта, с покой, да се покаят, да изживеят истинско пречистване.
Ще споделим мисли за един на пръв поглед незабележим, но пагубен порок - осъждането. Тази черта в характера, а може би по-точно е да се определи като начин на поведение, се практикува от много съвременници. Този порок си поставя обикновено маската на ревност по доброто, истината, любовта. И хората го приемат, свикват с него, практикуват го, без да знаят за гибелните му последици. Човек понякога не знае, че той съществува, че го носи и че трябва да се бори с него. Осъждането на ближните е скрит враг. Облечени в мантията на правдолюбци, често хората одумват другите, намират и подчертават недостатъци. Даже някои си въобразяват, че изпълняват някакъв дълг, мислят се за призвани да изказват, според тях, истината.
Осъждането може да има различни лица. От невинна забележка, през основателно възмущение, шеговита подигравка, прикрит сарказъм, злобен укор, да стигне до тежка обида. Същността му е човеконенавист. Невидимите стени, които осъждането издига между нас и ближните, ни водят до отчуждаване и охладняване на любовта, която Бог иска да изпитваме помежду си.
Кои са причините, които ни тласкат към съдене на ближните?
Гордостта. Тя предизвиква човек да има високо мнение за себе си, неправилно да сравнява своите качества с тези на другите, които винаги подценява. Горделивецът сам се поставя на пиедестал, откъдето съди и сам се издига в собствените си очи. Така губи възможност за реална преценка и изпада в окаяност. Нека припомним - "И тъй, неизвиняем си, о човече, какъвто и да си ти, който съдиш. Защото с какъвто съд съдиш другиго, с него себе си осъждаш, понеже ти, който съдиш, вършиш същото." (Римляни 2:1)
Веднъж допусната в сърцето, гордостта не остава сама, а ражда и други пороци като злоба и завист. Те също могат да бъдат причина за осъждане. Ако горделивецът търси недостатъците на другите, завистникът се фокусира върху чуждите успехи и достойнства, за да ги омаловажи, да им се присмее и да ги принизи. Злобният и завистлив човек използва осъждането като защитно оръжие за отклоняване на вниманието към себе си.
Други осъждат от незнание, от насадени грешни навици от детство. Те не осъзнават какво вършат и често обясняват поведението си така - не искам да обидя, но той или тя направи това и това...Подобен поведенчески навик влияе гибелно цял живот.
Сред християните се срещат и хора, които осъждат от мнимо желание да помогнат. Вместо да открият своите недъзи, те усърдно следят, откриват и "поправят" братови слабости. Те не познават разликата между осъждане и изобличение.
Бог ни учи на смирение, но не и на овчедушие. Той ни е дал начин да покажем грешката, без да съдим - "Ако съгреши против тебе брат ти, иди го изобличи насаме;ако те послуша, спечелил си брата си; ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на църквата;но ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар"(Матей 18:15-17).
Осъждането не търпи компромиси. Изобличението се прави с дълго търпение и любов. То дава шансове за промяна, не спира да се надява и вярва в добрата промяна на другия. Свети Йоан Златоуст казва: "Трябва не да посрамваш, а да вразумяваш, не да обвиняваш, но да съветваш, не с гордост да нападаш, а с любов да изправяш."
Последиците от осъждането са много и разнообразни. Гордостта може да бъде не само причина, но и следствие от осъждането. Защото колкото повече виждаш чуждите пороци, толкова повече се издигаш сам в собствените си очи.
Рядко срещам свещеник, който с блага дума и търпение да завръща паството си към храма.
Да не говорим за срамната битка в църквата, на която всички ставаме свидетели.
08.11.2009 23:00
Иначе - аз съм за празниците, ама ай да не си ги делим. :-)
02.02.2010 06:43
В другите времена е било друго, всичко е било друго и от днешната ситуация и съвриминнжтж развитие е нелепо да се съпоставя и оценява.
Ето няколко прости аргумента:
- традицията е много стара и щом е оцелявала векове, значи си е на мястото;
- ознаменува се празник за всички, за цялата общност /село и пр./, събират се доброволни всички. В останалото време е жесток труд и тежък бит.
- курбанът е осветен от свещеника;
- Има бедни хора, които само на този ден имт възможност да похапнат месце;
- няма разделение между членовете на общността.
Могат да се посочат още много аргументи, но едва ли е необходимо. Като напр. робството и необходимостта общността да се чувства солидарна. И пр.
Поздрави на сите христиени.
26.02.2010 23:29
08.04.2010 17:01
http://www.budiveren.com/
27.05.2010 03:38