Гергана Попова
“Бйело Дугме”
представителното лице на балканския рок

Ако не бяха “Циганско време”, “Аризонска мечта” и “Ъндърграунд” на Емир Кустурица, за Горан Брегович – композитора на музиката към тях вероятно щяха да знаят само малкото рок-маниаци, студенти по сръбска филология (и техните приятели) и обитаващите Видин и други северозападни български градове в обхвата на сръбските телевизионни вълни през 70^-те и 80^-те. Представители на тези социални и регионални групи най-общо образуват аудиторията на “Бйело Дугме” – групата, на която Горан Брегович е основател, китарист, композитор, автор на текстовете – изобщо дългогодишен лидер от основането й в началото на 70^-те до окончателното й разпадане в края на 80^-те и единствената югославска група, която успява да предложи конвертируемо лице на сръбския и въобще балканския рок. “Bijelo Dugme” се създава в Сараево в първоначален състав: Горан Брегович – китара, Желко Бебек – вокал (и постоянна конкуренция на Брегович за лидерското място), Джиджи Янкелич – барабани, Зоран Реджич – бас, Владо Правдич – клавирни, като нейният първия албум – “Kad bih bio bijelo dugme” [“Ако бях бяло копче”] (1974) със своите автентични рок - “Ne spavaj mala moja muzika dok svira” [“Не заспивай, малката докато музиката свири”], “Kad bih bio bijelo dugme” (с откровено еротичния за времето припев – “ако бях бяло копче / малката вероятно би се закопчала) и блус – “Selma”,”Blues za moju bivsu dragu” парчета предлагат нещо коренно различно на юго-рокслушателя, дотогава принудително навикнал на италианска и гръцка естрада, както и на съмнителния (в рок отношение) саунд на отдавна забравените “YU grupa”, “Kozni grupa”, “Crveni Korali”, “Indeksi” и т.н. На следващата година “Бйело Дугме” издават втория си албум “Sta bi dao da si na mom mjestu”(“Какво би дал да си на мое място”), в който почти всяка една от песните се превръща в хит. Това, което обаче определено не може да се каже за “Бйело Дугме” е, че те дължат своя успех на просто копиране на западните рок-стандарти. Започващите в типично ритъм-енд-блус тактова схема “Ne gledaj me tako i ne ljubi me vise” [“Не ме гледай така и не ме целувай повече”] и eдноименната “Sta bi dao da si na mom mjestu” разгръщат нататък ясно открояващи се балкански традиционни мотиви; “Pozurite konji moji” [“Побързайте, коне мои”] предлага специфична (рок) интерпретация на сръбски фолклор, а “Tako ti je mala moja kad ljubi Bosanac” е превантивно насочена към проблемите на любовните връзки с босненци. През 1976 излиза третият албум на групата “Eto! Bas Hocu” [“Ето! Това искам”], който продължава тенденциите на предишните два – заслужават особено внимание композициите “Sanjao sam nocas da te nemam” [“Тази нощ сънувах, че те няма”] “Lose vino” [спираща се върху влиянието на лошото вино върху и без това ясно изразената босненска склонност към самохвалство и изсилвания], “Slatko li je ljubit tajno” [“Сладко ли е да се обича тайно”], “Ne dese se takve stvari pravome muskarcu” [“Такива неща не се случват на истинския мъж” – сексистки опис на нещата, които истинските мъже (се предполага, че) не правят – от изразяване на чувствата до тяхното същностно култивиране] – и окончателно затвърждава позициите на “Бйело Дугме” като едноличен лидер на юго-рок сцената. За последното допринасят и рекламните им стратегии (например всяка от обложките на първите три албума експонира определена част от женската анатомия - устни, бюст и задник), но най-вече атрактивните концерти (преди заминаването на Брегович за казармата на стадион в Белград се събират 100 000 трудно сдържащи скръбта си почитател/к/и), които събират многохилядна публика и на които Бебек се появява обкичен с всевъзможни пейети, пера и лъскави парцалчета в стил “glem rock”. По подобен начин, макар и не в такива мащаби “Бйело Дугме” концертират и в България през 1979 г. Същата година излиза "Bitanga I princeza" [“Хайманата и принцесата”], а през 1981 – “Dozivjeti stotu” [“Да доживееш стоте”] (единственият им албум, издаден официално в България), които регистрират известен диско компромис на групата, въпреки че парчета като “Bitanga I princesa”, “Kad zaboravis juli” [“Когато забравиш юли”], “Sve ce to mila moja prekriti ruzmarin, snjegovi I sas” [“Мила моя, всичко ще се покрие с розмарин и снегове”], “Pristao sam bicu sve sto hoce” [“Съгласен съм – ще бъда всичко, което искат”], “Pjesma mom mladjem bratu” [“Песен за моя малък брат”], “Dozivjeti stotu” и “Dobro vam jutro Petrovic Petre” [“Добро ви утро, Петър Петрович”] (последните две - саркастично изброяване на предимствата на природосъобразния, дребнобуржоазен начин на живот) се придържат към началния неконформистки рок-маниер на “Бйело Дугме”. След “Uspavanka za Radmilu M” [“Приспивна песен за Радмила М.”], от който интерес представлява единствено “Ako mozes zaboravi” (“ТV Screen” в “Аризонска мечта”), вокалът Желико Бебек напуска групата, за жалост на многобройните й фенове, които в продължение на години очакват завръщането му в нея. Доколкото обаче става въпрос за босненско твърдоглавие, при което Бебек и Брегович решително отказват дори да се поздравяват, (всеки разчитащ на отстъпление от страна на другия – единият поради заслужаващата уважение – незначително – по-голяма възраст, другият от позицията на установеното лидерство) Бебек не се връща и неговото място заема Младен Воичич (Тифа). С негово участие “Бйело Дугме” издават “Коsovka devojka” (1984), в който освен прогресивно увеличаващите се диско мотиви, се наблюдава и повишено присъствие на фолклорни такива, намиращи се в съответствие с вида и тембъра на новия солист. “Hej, Slaveni” [“Хей, Славяни”] е обработка на бившия югославски химн, а “Lipe cvatu (sve je isto ko I lani)” [“Липите цъфтят (всичко е като миналата година)”] дори не предлага интерпретация, а почти буквално цитира народна сръбска мелодия. Въпреки освежителните фолк тенденции нещо в групата не върви и на мястото на Тифа идва младият Ален Исламович. Исламович е странен избор, доколкото е вече утвърден музикант от метъл-формацията “Диви ягоди”, но все пак се оказва, че той успешно се вписва във все по-клонящата към течението “world music” (чрез обработката на балкански фолклор) “Бйело Дугме”. През 1986 излиза “Pljuni I zapjevaj moja Jugoslaviju”а през 1988 “C"iribiribela”, включващи “Te noci kad umrem, kad odem, kad me ne bude” (впоследствие – “Elo Hi” от “Кралица Марго”), “Ako ima Boga”, Hajdemo u planine” (бъдеща “Get the money” от “Аризонска мечта, както и “Pljuni I zapjevaj moja Jugoslaviju” [“Плюй и запей, моя Югославийо”], “Djurdjevdan je, a ja nisam s onom koju volim” (“Гергьовден е, а аз не съм с тази, която обичам” – позната в циганския си вариант като “Еderlesi” от “Циганско време”, а в българския като “Гергьовден” на Слави Трифонов), “Ruzica si bila, sada vise nisi” [“Ти беше роза, а сега вече не си”] и “Ljepa nasa domovina” ([“Красива е нашата родина”] – настоящ хърватски химн) за стила на чиито текстове и музика може да се съди още от заглавията. След това, обаче, Исламович повтаря номера си от “Диви ягоди” този път изоставяйки “Бйело Дугме”, което бележи и нейния окончателен край.